Днес се събудих с мисълта, за която не е позволено дори да се мисли, но странно защо, тя беше в главата ми. Утрото е много красиво днес, навън е мразовито предполагам, зимата все още ни облича с дебели пуловери и дълги палта, но слънцето така приятно огрява балконското ми прозорче, та малко ми остава да повярвам, че ни приготвя за пролетта. И след това тази...онази първоначалната мисъл пак се завъртя около всички останали като въже около шия на самотник. Добре де, ами ако утрешното утро бъде все така красиво, прекрасно, слънчево огряно, весело засмяно, но аз не бъда тук, за да го видя. Ами ако утре изпращам деня и нощта, и времето за мен изгуби стойност като величина и се превърне просто във вечност, ако няма красиво утро, ако няма изгрев, ако той все път бъде заместван от залез, ако го няма бъдещето, което ще ми носи надежда, ако я няма любовта, която сигурно някъде там напред във времето вече с отегчение ме чака, ако го няма живота?! Няма да описвам колко е прекрасен и бла бла, всички, вдишващи глътките от него, знаят за какво говоря. Също така няма да споменавам за нещата, които глождят съветта и за които никога няма подходяща  ситуация да поправим. Както и да е, смятах, че като напиша това, помисля по темата, ще се осводобя от нея. Е всъщност нещо в обратна посока стана, но като че ли ...какво път, край има всичко, и опашката на котка, а точилката си има и два края хаха... и животът има край. Но колко забавно е да дърпам на бабиното коте опашката преди да ми се изплъзне и за лош късмет да попадна на баба, която преди това също тъй изненадано е попаднала на счупените си очила.  Край, защо пък трябва да има край, кой казва, че има край? И какво е край, не е ли старта за ново начало.