Празно ми е в сърцето,  празно ми е пред очите...има път напред, след миг...няма път напред, няма път назад...пътят е в ремонт поради тежка катастрофа..пътят е затворен, вече не се използва за преминаване през него...има нов, асфалтиран, с чисти бели черти по него...а какво стана със стария...той ми беше много по-познат, по-удобен, през него съм минава хиляди пъти, безброй мисли са минавали през главата докато с бързи или уморени крачки съм вървяла по него...и игриви песнички е чувал, и сълзи е ронил заедно с мен...да му се не види...не може пътят просто така да бъде заличен...следите от крачките ми все още личат, а прахолякът стои по обувките ми...за какъв път говоря въобще...май първо трябва да решиш коя посоката да поемеш...ще се ориентираш за нея от няколко въпроса, които ми е трудно да формулирам точно в момента, защото ако ги знаех, едва ли сега щях да творя затворени пътища...опитът е свойствен на знанието, а грешката е още едно възможно средство към него...
Та затвори се в най-тъмната част на къщата, където знаеш, че никой няма да те безпокои...създай си условията, в които се чувстваш самотен...странно прозвуча, но това е може би защото така се и изразих, не твърде точно...имах предвид онова усещане, което те кара да се чувстваш добре само в собствената си компания, което позволява да се ширят докъде поглед обгърне, че даже и хоризонт задмине, мисли реални и донякъде не...но истински, само твои, позволи на усещането, което ти носи безгранично доверие в постижимостта на някакви твои си идеали...и не, не слушай другите...идеали съществуват, стига да успееш да ги създадеш...да успееш да ги търсиш достатъчно дълго...да повярваш, че искаш да ги намериш...което и да избера, все ще е подходящо...
И за някакви въпроси май щеше да стане дума, но като че ли за друг път ще ги оставим. Без това въпроси никога не липсват, а дали ще са тези или някои други, голямо значение няма. Така или иначе нощта се очертава дълга, звездна, тиха и ...позната.